Двама психолози - Джордж Гьоталс и Ричард Рекман, провели анкета сред горните класове за „бусинга“.
Младежите изразявали своето мнение за това как е по-добре: дали белите и черните деца да се извозват по домовете им в различни автобуси, или в един общ автобус, без значение от цвета на кожата на учениците.
След две седмици водещите експеримента организирали втори етап на изследването. Разделили децата на групи по четири души, при това във всяка от тях сега влизал „агент за влияние“. „Агентът“ действал по поръчка на експериментаторите и имал цял набор железни аргументи в полза на този или онзи вариант - за отделни автобуси или за общ.
Трябва да кажем, че тази аргументация в преобладаващото мнозинство случаи подействала - практически във всяка група подрастващите приели позицията, която им предложил съответният „влияещ агент“. Но не това е главното в случая...
Настъпил моментът за третия етап и ето че започнало най-интересното.
Психолозите събрали децата за повторно анкетиране, но предупредили, че ще сравняват резултатите с тези от онова преди две седмици.
И какво станало? На практика всички деца, които заменили своята гледна точка с противоположна, твърдели, че винаги са се придържали именно към тази в действителност нова за тях гледна точка!
Още веднъж: две седмици по-рано те казали и написали едно, после поговорили с някой си и не само започнали да мислят иначе, но решили, че и по-рано са мислили иначе, а не както всъщност са мислили до този момент!
Защо са излъгали? В края на краищата има документи! Но не, ние постоянно лъжем! Лъжем и дори не се изчервяваме! Знаете ли защо? Защото не лъжем. Просто мозъкът ни може лесно да пренареди всичко, така че да е удобно и непротиворечиво, а съзнанието ни буквално е ни лук яло, ни лук мирисало и очевидно е цар на глупците.
Когнитивен дисонанс
Съзнанието постоянно се пренастройва според решенията, които взима нашият мозък, а после самоотвержено обяснява защо те - въпросните решения - са „правилни“, „справедливи“, „разумни“ и така нататък, каквито и глупости да сме направили.
Вероятно първият изследовател, показал тази особеност на нашата психика, е психологът Леон Фестингър, който въведе в научна употреба понятието „когнитивен дисонанс“.
Фестингър например описва поведението на членовете на сектата „Пазители на космоса“, които, убедени, че идва краят на света, захвърлили семействата си, домовете, работата и започнали да чакат Деня на страшния съд.
Когато в определения ден никакви извънземни не долетели и Край на света не се състоял, те намерили прекрасно обяснение на този факт: „излиза“, че със своите молитви били удължили времето за съществуване на света! Ловко, нали?
Струва ли си да се дивим тогава на изследванията, които ясно показват, че лекарите например напълно отричат общуването им с агентите на фармацевтичните компании да има някакво влияние върху преценката им за ефективността на дадено лекарство? Лекарите продължават да вярват в своята обективност, а не са дори близо до нея!
Ще помогнем ли на човека, комуто е станало лошо на улицата? Разбира се, та ние сме добри хора и това е правилно! Но истината е, че това ще зависи от множество фактори, влиянието на които може даже да не забележите.
Например вие ще оцените външния вид на пострадалия и ако не е достатъчно представителен, ще го подминете. Ако бързате пък шансовете на нуждаещия се падат в пъти. И също така подсъзнателно ще преброите колко други хора има наоколо. Ако са много, горкият човек има съвсем малък шанс - всички автоматично ще обясняват своето бездействие с това, че на пострадалия вероятно ще му помогне някой друг, по-компетентен. В резултат е вероятно изобщо никой да не се доближи до него.
Или друго: ако преди някакъв изпит ви направят инжекция адреналин и ви дадат възможност да преписвате, вие няма да го направите. Ще ви е страх, ще ви се струва, че вашата измама задължително ще бъде разкрита. И напротив - ако ви бият успокоително, вие ще преписвате даже когато сте напълно уверени в отговорите. Под въздействието на успокоителни морето е до колене.
Впрочем именно с ефекта от отделяне на вътрешен адреналин се обяснява фактът, че мъжете, интервюирани от жени на висок висящ мост над бурна река, възприели тези жени като по-привлекателни, отколкото мъжете, интервюирани от същите жени при по-спокойни условия.
Тоест всичко и винаги е игра на ума, която впрочем няма съвсем никакво отношение към нашето съзнание и нашата осъзнатост.
Извадка от книгата „Червеното хапче“ на психиатъра Андрей Курпатов. Всеки момент ще довършим превода ѝ, а за нетърпеливите да пристъпят към опознаване на собствения си мозък ето оригинала на руски: https://sarnela.bg/chervenoto-hapche/
