Заучената безпомощност гази наред и оставя след себе си трупове, мрънкащи "така не става, трябва иначе", "нищо не зависи от нас", "защо в работен ден, а не в почивен", "защо в почивен ден, а не в работен"...
Затова на 8 март бяхме 200, а не 2000 или 20 000. Тези 200 подгонихме и приклещихме депутати, министър, показахме, че има начин да не им е спокойно на тия прасета. Ако бяхме 2000, повече можеше да направим. Ако бяхме 20 000, можеше да влезем в парламента и да покажем на света, че българите сме нещо повече от мрънкачи.

Нали искахте сопи и лопати, къде бяхте на 8? Или всичко е само на думи, а когато опре до дела, намираме си друга работа?

Значи: подписи да не събираме за Референдума, да не ходим да ги притискаме физически? Какво да направим?! Партия ли? Какво, казвайте! Ама не съм сигурна, че ще ви повярвам. Защото каквото и да кажете, и да го направим, няма да го подкрепите. Заучената безпомощност гази безмилостно...