ПРОЧЕТИ ДОКРАЙ
Чета американеца Хемингуй, а той говори за руските писатели:
„След като открих библиотеката на Силвия Бийч, прочетох целия Тургенев, всичко преведено на английски от Гогол, Толстой в превод на Констанс Гарнет и английските издания на Чехов. В Торонто, още преди да дойдем в Париж, бях чувал, Катрин Мансфилд пише хубави разкази, дори много хубави разкази, но да я чете човек след Чехов е все едно да слуша старателно измислените истории на една още млада жена с психика на стара мома, след като е чул разказите на умен и опитен лекар, който при това умее да пише хубаво и просто. Мансфилд беше като разводнено вино. В такъв случай е по-добре да пиеш вода. Чехов нямаше нищо общо с водата, като изключим кристалната му яснота. Някои от разказите му бяха просто репортерство. Но други бяха направо изумителни. В Достоевски откривах неща, които са невероятни и които не можех да повярвам, но и някои други — толкова правдиви, че докато ги четеш, чувствуваш как се променяш: слабостта и безумието, порокът и светостта, лудостта на хазарта ставаха тъй реални, както бяха реални пейзажите и пътищата на Тургенев; придвижването на войските, театърът на бойните действия, офицерите, войниците и сраженията у Толстой. В сравнение с Толстой описанията на Стивън Крейн на гражданската война в Америка изглеждаха като измислица на малчуган с болна фантазия, който никога не е виждал война, а само е чел разкази за битки и подвизи и е виждал фотографиите на Бради, както и аз на времето в къщата на дядо ми. Докато не прочетох Chartreuse de Parme от Стендал, никъде освен у Толстой не срещнах такова описание на войната; но чудесното повествование на Стендал за Ватерло представлява случаен епизод в романа, който съдържа не малко скучни страници. Да откриеш този нов свят на книгите и да имаш време да четеш в такъв град като Париж, където можеш чудесно да живееш и работиш, колкото и да си беден, е все едно да откриеш несметно съкровище. Това съкровище можехме да вземем със себе си и когато пътувахме, а също и в швейцарските и италианските планини, където ходехме, преди да открием Шрунс във високата долина във Форарлберг в Австрия; книгите бяха винаги с нас, така че денем можехме да живеем в новия свят на снеговете, горите и ледниците с техните зимни загадки или в хотел „Таубе“ в планинското село, а нощем — в другия чудесен свят, който ни даваха руските писатели. Отначало руските, а след това и другите. Но дълго време само руските.“
„Безкраен празник“, завършен 1960 г., една година преди смъртта на писателя.
Чета руснака Тургенев, а той говори за българи:
„Как се казва? — живо попита Елена.
— Инсаров, Дмитрий Никанорич. Той е българин.
— Не е русин?
— Не, не е русин.
— А защо живее в Москва?
— Той е дошъл тука да се учи. И знаете ли с каква цел се учи? Той е изпълнен с една мисъл: освобождението на родината си. И съдбата му е необикновена. Баща му бил доста богат търговец от Търново. Търново сега е малко градче, а в старо време е бил столица на България, когато още България е била независимо кралство. Търгувал той със София, имал връзки с Русия; сестра му, родна леля на Инсаров, досега живее в Киев, омъжена е за учител по история в тамошната гимназия. В хиляда осемстотин тридесет и пета година, ще рече, преди осемнадесет години, било извършено ужасно злодеяние: майката на Инсаров изведнъж изчезнала безследно; след една седмица я намерили заклана.
Елена потрепера. Берсенев спря.
— Продължавайте, продължавайте — проговори тя.
— Носели се слухове, че я отвлякъл и убил турски ага; мъжът й, бащата на Инсаров, научил истината, искал да си отмъсти, но само наранил с кама агата… Разстреляли го.
— Разстреляли го? Без съд?
— Да. Инсаров по това време бил почнал осмата година. Останал на грижите на съседите. Сестрата узнала за участта на братовото си семейство и пожелала да вземе племенника при себе си. Завели го в Одеса, а оттам в Киев. В Киев той прекарал цели дванадесет години. Затова говори така добре руски.
— Той говори руски?
— Както ние с вас. Когато навършил двадесет години (това било в началото на четиридесет и осма година), той пожелал да се върне в родината си. Бил в София и Търново, цяла България изходил надлъж и нашир, прекарал там две години, научил пак родния си език. Турското правителство го преследвало и той вероятно в тези две години се е излагал на големи опасности; веднъж видях на врата му широк белег, изглежда, следа от рана; но той не обича да говори за това. И той е своего рода мълчаливец. Опитах се да го разпитам — но напразно. Отговаря с общи фрази. Ужасно е упорит. През петдесета година той пак дошъл в Русия, в Москва, с намерение да завърши образованието си, да се сближи с русите, а после, когато свърши университета…
— Тогава какво? — прекъсна го Елена.
— Каквото бог даде. Трудно е да се гадае.
Елена дълго не снемаше очи от Берсенев.
— Вие много ме заинтересувахте с разказа си — каза тя. — Как изглежда тоя ваш, как го казахте… Инсаров?
— Как да ви кажа? Според мене не е лош. Но сама ще го видите.
— Как така?
— Аз ще го доведа тук, у вас. Вдругиден той пристига в нашето селце и ще живее в моята квартира.
— Нима? Но ще иска ли той да дойде у нас?
— Разбира се! Много ще му е приятно.
— Не е ли горд?
— Той? Ни най-малко. Тоест, ако щете, той е горд, само не в онзи смисъл, както вие го разбирате. Пари той например взаем от никого не би взел.
— А беден ли е?
— Да, не е богат. Като си ходил в България, събрал някои и други дреболии, оцелели от бащиния му имот, и леля му помага; но всичко това е нищожно.
— Той навярно има силен характер — забеляза Елена.
— Да. Желязо човек. И в същото време, вие ще видите, у него има нещо детско, искрено въпреки всичката му съсредоточеност и дори затвореност. Наистина неговата искреност не е нашата глупава искреност, искреност на хора, които изобщо нямат какво да скриват… Но аз ще го доведа у вас, ще го видите.
— А не е ли стеснителен? — попита пак Елена, Не, не е стеснителен. Само самолюбивите хора са стеснителни.
— Че нима вие сте самолюбив.
Берсенев се смути и разпери ръце.
— Вие възбуждате любопитството ми, продължи Елена. Е, кажете, не е ли отмъстил той на този турски ага?
Берсенев се усмихна.
— Отмъщават само в романите, Елена Николаевна; а освен това за тия дванадесет години тоя ага може да е умрял.
— Но господин Инсаров не ви ли е говорил нищо за това?
— Нищо.
— Защо е ходил в София?
— Там е живял баща му.
Елена се замисли.
— Да освободи родината си! — промълви тя. Страшно е дори човек да изговори тия думи, толкова са велики…“
