"Бабо, не плачи"
разказ от Heliana Stoichkova
Я виж, я виж къде е планината. Не е толкова далече, още помня аромата ѝ. Още мога да усетя влагата ѝ. Като в приказен сън баба ме чака на портика, а козичките надничат някъде зад нея. Виждаш ли я? С белите ѝ коси и добрите ѝ очи. Обича всички животинки, обича цветята. Гали ги и често ги целува. Стани, бабо. Ела да ти покажа нещо...
Надка беше седнала в тъмното на една обърната тенджера под прозореца на къщата. Стори ѝ се, че чу стъпки. И пред очите ѝ се появиха онези черни дяволи, черни като нощта, черни като чумата. Постоянно ги виждаше, все тях сънуваше. Как идват с оголени нокти, оголени зъби, надвисват се над нея и ѝ шептят – и за тебе ще дойдем. И твоят час ще удари.
Тя се сепна и извика към улицата:
- Кой си ти? Кажи се, кой си! Крадец ли си? Върви си! - Опита се да види до оградата дали има човек, но никой не видя. А чуваше нещо. Дали виждаше нещо? Пак ли те ѝ се привиждат. Такава мъка безбрежна, нечовешка, още им чува гласовете. Още ги вижда да се разхождат из двора. Какво са, призраци ли са? Духовете им ли останаха тука така несправедливо избити. А тя, тя защо още е жива? И каква е тази светлина, дали ангел някой не идва сега за нея? Да си я прибере.
- Козичките на баба убиха, всичките. Вземи ме, вече не искам да живея – викна тя на тъмното. - Няма смисъл вече, няма ми ги дечицата – каза тя на сенките, които не беше сигурна вижда ли, или чува, или са част само от душата ѝ.
- Надке! – чу се мъжки глас от другата страна на оградата. –Надке, ти ли си там?
- Кажи, бе, кой си? Не те виждам. А... – и тя се надигна като приближи до оградата. – Защо си ми дошъл в този късен час, бе синко? – и тя се разплака. – Няма ги, бе. Избиха ги. Без тях не искам да живея – и тя започна да плаче като пляскаше с ръце по бедрата си. Помогни ми, бе, момче... Много ми е мъчно.
- Слушай – той се приближи и се подпря на оградата. - Чуваш ли?
- Какво да чуя? – и тя се заслуша. Наистина чуваше нещо, но не беше сигурна това измисля ли си го, или е истина. – Ма сине, чувам ги още. Ей тука ги чувам – и тя потупа по сърцето си.
- Успокой се вече – той продума, но тя от седмици не спираше да плаче и той сега не знаеше как да ѝ каже. - Довел съм ти някой. Дойдох и аз да не се уплашиш. Че са непознати.
- Не искам повече чужди хора тука! Да си ходят вече. Къде в тая тъмница си дошъл и хора водиш. Няма вече какво да вземете от мене. Ще измреме тука, това искат. Да се махнем да им освободим земята. Щом до нас стигнаха. Това е...
И тя се обърна да си влезне навътре, но чу внезапно гласчето на ярето. Спря се и цялата се смрази. Обърна се и като го видя зарида като хлипаше неудържимо. Едно момиче с яренце в ръце стоеше точно зад съседа ѝ.
- Ма какво... – Надка отвори портика, приближи се към момичето и като взе ярето на ръце започна да го целува. – Ма какво си ти, радост... На баба... Чийо е туй яренце? Ох, на баба, дай да го нацелува. Ох, на баба... Дай, ох...
- Твое е - каза той, а зад него се появиха и други, и всеки носеше по едно на ръце като ги пускаха през портика вътре в двора.
- Ма какво става? – тя се разплака. – Нямам толкова пари... Не мога да ги платя.
- Нищо, бабо – отвърна един мъж, който беше довел и сина си, а момчето носеше за нея яренце. – Все още възпитаваме хора.
- Ма синко – тя го прегърна и започна да хлипа, като се задъха и леко се олюля. – Кои сте вие? Защо правите това за мене?
- Не само за тебе, бабо. Цяло село е пълно с хора. За всички има – каза едно момиче, като пусна едно беличко яренце в двора на бабата и снима изумената Надка с телефона си. - Ще се радвам да отгледаш това яренце. От нашите е. Грижи се добре за него. От Кюстендил ти го водя.
- Благодаря ви, хора. Вие сте...
- Няма да повярваш – продължи съседът, – цяло село е така. От цялата страна са дошли, всеки носи по едно, по две. Да помогнат идват. Всичко празнува, чуваш ли ги?
И тя се заслуша. И в този момент се чу тъпан да думка. Думкаше толкова силно и щастливо, че сърцето ѝ заигра заедно с него.
- Ма толкова много народ, откъде се взеха... - Тя излезна насред улицата и като се загледа, видя как всички къщи светеха, улицата се напълни. Някои се хванаха на хоро. И както беше нощ, сякаш едно слънце изгря над селото и освети душите на всички. Защото там, където несправедливо отнемат, винаги има какво да се направи.
– Ангели дойдоха от небето да ни помогнат... – цъкаше Надка като гушкаше Ярето, а една жена от видинско ѝ отвърна:
- Не, бабо, Българи.
Стани, бабо, ела и повърви малко с мен. Виж пак зелените поляни, претрупани с цветята на пролетта, сладостта на лятото, аромата на есента, уюта на зимата. Наведи се заедно с мен и вземи в шепа от тая земя, която ме научи да обичам толкова силно. И виж как тичат. Тичат свободни на воля както ти ги помниш. Както някога. И ти се усмихват, където и да си.
Този разказ е част от книгата „Централно Управление Запознанства“
Блога на Хелиана:
https://helys.blogspot.com/2018/08/blog-post.html