Лиза Джерард - един от най-монументалните гласове в съвременната музика:
- Причината изобщо да пея беше един концерт на „Мистерията на българските гласове“. Аз винаги съм пяла, но те като че ли го правеха както могат единствено ангели от друг свят. Това беше най-красивото нещо, което бях чувала през живота си и след този концерт реших да пробвам да пея като тях. Така се роди песента The Host of Seraphim - исках да пея като жените от България, които звучаха тъй красиво и невероятно.

Сега, когато толкова години по-късно мога да работя с тях... мисля, че животът ми придобива смисъл. Не съм сигурна, че разбирате колко e важно това за мен - бях дете, когато ги чух за пръв път и те ме заредиха с изключително силна любов.

Тогава с Брендън (Пери, от Dead Can Dance) живеехме в квартала Айл ъф Догс в Лондон. И помня как тези чудесни жени излязоха на сцената с... Приличаха на триъгълници, прекрасни накити за глава, с носиите и... с огромните усмивки! Усмихваха се и пееха едновременно.

По това време - към края на 80-те - всички обитавахме доста мрачно място в самите себе си, пееше се за мизерията и за зверствата по света... А тези жени бяха като направени от слънце. Изведнъж разбрах силата на песента. Че не е нужно непременно да оплакваме нещата, че песните биха могли да дават някому светлина. Заклевам се, това ме зареди с вдъхновение, което оттогава ме движи. Да се върна и да работя с тях е чудо. Това мога да кажа.

- Заедно ли работихте по вашите композиции за концертите в София и Пловдив?

- Да. Отидохме в... О, беше невероятно... Малко студио в покрайнините на София, дори не си спомням името. Те се появиха след дълъг работен ден - приказни жени от всички възрасти, между 17 и 70 години. Оставиха си чантите, свалиха си якетата, отпуснаха се след другата си работа - на глед съвсем обикновени хора. Но като отвориха усти...

С Джулс Максуел вече бяхме написали песните преди да дойдем. Та свиря аз нещо и казвам на диригентката, мислите ли, че можем да го изпеем така? А тя: „Не.“ „Добре, мислите ли, че могат да пеят в тази и тази тоналност тоналност?“ „Не.“ С Джулс се спогледахме, чудейки се какво ще правим. А диригентът им каза две думи на български и те просто изпяха всичко перфектно. Не знам дали ме разбирате - след всичкото това писане и вълнение тя ми казва не, не, не. И изведнъж - съвършенство!

Записахме и техните, и моите части. Пях с тях. Бяха най-важните две седмици в живота ми.