Действително ли не е нужно едно литературно произведение да съдържа поука, както твърди Коритаров, за да има висока стойност?
Току-що завърших „Поп, дама, вале“ на Владимир Набоков, след като прочетох и „Лолита“.
В мен останаха следните въпроси:
1. Защо човек ще иска да вложи очевидния си майсторлък в нещо толкова безцелно като тези 2 романа?
2. Имат ли те все пак поука, истинска практическа стойност, или са просто неповторим сбор от фрази без друга цел?
Хвърлих око на житието на Набоков - хич не му е било лесно. Расъл като ужасно богат руснак с немски жилки, също както немалка част от аристокрацията в Царска Русия. Забегнал от Революцията към Западна Европа, а после и в Щатите, върнал се да умре в Швейцария. Гражданин на три твърде различни държави: Русия, САЩ, Швейцария.
Гонил пеперуди, играл шах...
Дали всичко това обяснява защо е решил да пише за малко момиченце, което бива редовно обладавано от възрастен мъж, за когото само определен вид малки момиченца са привлекателни, а останалите същества от женски пол (над 14-15 години) нарича с доста неприятни имена и се гнуси от тях?
Задавам тези въпроси, защото „Лолита“ на Набоков е обявена за най-великият роман на XX век от... най-изявените съвременни американски и английски писатели.
