Към тези от вас, които смятат, че след 1989 г. са се сдобили със свобода:

Хвалите се, че можете да скитате свободно, свободно да говорите, каквото ви хрумне, свободно да избирате какво и къде да работите, къде и как да живеете. Изобщо ограничения няма за вас...

Знаете ли кое ме смущава?
Че в нито едно от „свободните“ ви говорения не се мярка и атом състрадание към другите човешки същества в същата тая България, които не могат да пътуват свободно не в чужбина, а в собствената си родина, защото нямат пари; не виждат смисъл да говорят открито, защото гласът им ще се удави в потоците „свободно слово“ и накрая ще бъде задушен от телевизора; свободата им да работят е ограничена до унизително нископлатен и често свързан с тормоз от работодателя труд, а да живеят вече могат само ден за ден - като собственост на банката.

Развявате байряка на свободата, а краката ви са оковани в самодоволството, че се „справяте добре“. Грамадата тънещи в мизерия хорица са гнусния фон на вашите успехи. Успявате да изпъкнете като свободни хора...

Когато попаднете на статия за сакат човек, който не може да си плаща топлинката, мръзне, гърчи се, какво изпитвате?
Когато чуете за баба и дядо, издъхнали от глад сами в дома си, на какво мислите, че се дължи това? Сигурна съм, че имате камара с демагогия, която да изсипете в отговор.

Има си диагноза това състояние, в което си способен да изпитваш системно доволство на фона на системно страдание...