Не ми се занимава с обществени дела.
Искам на село - къщичка да си построим полека-лека, да засаждаме зарзавати в градинката и дръвчета околовръст, площадка с люлки и гимнастически уреди да си направим, да облагородяваме, да създаваме.
Искам и по почивки да ходим насам-натам, да се занимавам с децата, да се пързаляме и бухаме в снега зиме, да играем игри, да гледаме хубави филми, да експериментираме в кухнята, да попивам безкрая нощем със и без телескоп, либето ми да майстори полезни красоти от дърво и камък, аз да си развивам уменията в работата, да се науча най-накрая да медитирам и толкова други приятни неща...
Искам красота, пълноценност и спокойствие.
Но чувствам с всяка своя клетка, че ако продължа да живея безметежно и не превключа режима, не само спокойствие няма да ми остане, а и самоуважение.
Знам, че не се ли задействам - с всичките сили и възможности, с които разполагам, животът ми ще е изтекъл, без да съм направила това, което съм можела - без особен смисъл.
Струва ли си да живееш без особен смисъл?
Наистина не знам дали ще дам достатъчно, за да оправим заедно батака, но съм сигурна, че единственият ни ход, е да се настроим за действие - колкото може по-умно, съвестно и с постоянно образоване в основните положения, касаещи света, в който живеем, и онзи, който смътно си представяме.
Онзи е красив, пълноценен, спокоен. Адреналинът в него не идва от работодатели, които те изнудват да се ваксинираш. Не идва от страх, насаждан от екрана, нито от тревога как ще нахраниш децата си другия месец и дали няма да те изхвърли наемодателят. Тръпките не идват от филми на ужасите и враждебни съседи, нито те е шубе, когато детето ти само пресича улицата. Пенсията не ти напомня колко си забравен от света. Младежите не се друсат и не мислят как да се уредят с пари без бачкане. Учителят, лекарят, пазителят на реда не се чудят как да чукнат на частно някой лев, за да се почувстват хора...
Златната руда, златните жита и златните деца на България не биват изнасяни и потребявани нейде, а служат, хранят и подсигуряват бъдещето на нас българите.
В моята България най-затънтеното село е потънало в грижливо поддържана зеленина и цветя, с каменни пътечки, водопадчета, птички, които не се страхуват от хората.
Градовете съчетават чист въздух с научни центрове (моловете и бизнес сградите са прекрасна база за това), в които развойната дейност тече с пълна пара.
Много деца мечтаят да влязат и заработят в такъв център, знаейки, но не разбирайки съвсем как е било възможно някога други деца да са посещавали тези сгради с едничката цел да убият скъпоценното си време в шопинг или просто висене с телефони в ръце.
Други деца мечтаят да изследват земните недра или космоса и знаят, че това ще стане, защото цял народ работи те да могат да осъществят мечтата си.
Дечицата в моя свят от малки знаят, че сме едно цяло и всеки в това цяло е важен и значим. Те знаят, че всички процеси в безкрайната вселена са управляеми и съответно някой или нещо ги управлява. Знаят простите принципи на управлението от малки - как полезно да ръководят себе си и отношенията с околните и света.
Като пораснат, разпознават отлично най-способните сред себе си и им възлагат общественото управление - но не на тези, които искат, а на тези, които могат. Мислят за себеразвитието си в течение на целия свой живот като неделима част от живота на цялото (обществото и човечеството). Десетте божи заповеди не са част от религия, защото децата знаят, че религиите се насърчават и множат за да бъдем разделяни, противопоставяни и лесно управлявани. Част са от естествения ред. Има една идеология, която обединява и учи да се грижим едни за други, запазвайки самоуважение. Учи, че ти си ценен, колкото мен, и ние сме ценни, колкото цялото, защото само този подход носи здраве и сигурност, но и свобода за всяка клетка на организма.
В моята България, в моя свят хората се раждат и живеят, не за да натрупат повече пари, не за да станат известни или да подчинят някого на себе си. Раждат се, за да поемат с пълни гърди опита и мъдростта на предците си и да положат своята тухла в градежа на онова благоденстващо общество, което боготвори единението, съзнавайки, че от него произтичат богатствата и щастието.
Знам, че такова бъдеще има. Чака ни. Зависи само от нас. Него не го бъркат избори, политици, обещания, нпо-та, фондации, идеологии, експерти, медии, финансиране.
Зависи само от нашето единение.
Съберем ли се, навием ли ръкави за работа, заложим ли в себе си огромно търпение, безкрайна упоритост, себеотдаденост в рамките на психическото и физическото си здраве, поемем ли дъх да изслушваме, уважаваме, да опитваме неуморно да разбираме позицията на другия, да изказваме честно, задължително и само честно, мислите си, припомняме ли си във всеки критичен момент на сблъсък за що сме се събрали, кое е онова по-голямото от нас, заради което сме с тези прекрасни хора, мисля, че нищо няма да може да се изправи на пътя ни.
А дори да опита, ще бъде или преработено и изхвърлено, или преодоляно, защото общият ни разум, общата ни интуиция са неимоверно по-голяма сила от подклаждания с пари брейнсторминг на „институтите“, „работилниците“, „школите“ и всички „тинктанкове“, провеждащи една и съща политика на разруха, разединение по всички направления - от човека като единица, през семейството, общностите, народа, до цялото човечеството.
Всеки от вас, честни хора, е необходим сега. Всяка секунда, в която не работим заедно за изграждането на голямата мечта, е всуе изживяна.
