„Здравейте приятели!

За съжаление, концерта на Уикеда, довечера, в Мазе няма да се състои, поради обстоятелство.
Обстоятелството е едно мое, лично мое решение, което непрекъснато отлагах, защото ме беше страх. Страхувах се и отлагах, защото обичам сцената и сега ще я загубя. Да. Ще я загубя. А аз обичам сцената.

Сцената не ми е просто някакво по-високо място, на което да се покатервам и да викам: Вижте ме! Вижте ме! Сцената ми е убежище и бягство. Сцената е моята къщичка в гората. Само там съм жив и мърдам.

Сега обаче трябва да реша от коя страна да застана. Защото има пукнатина, която се превръща в пропаст и трябва да реша.

Трябва. Въпроса е не да бъда или не. По-сложно е. Трябва да реша дали да ви разделям или не. Аз лично да стана разделител. Да ви разделям на сертифицирани и несертифицирани; на здрави и болни; на умни и глупави; на красиви и грозни; на ганьовци и алековци; на андрешковци и нападжии... Но не мога. Просто не мога.

Не мога да ви кажа: довечера с Уикеда ше цъкаме в мазе. Елате. Ше бъде яко, само ще трябва да ви проверя сертификатите. Да знам. Не аз лично. Такава е наредбата и обстановката, но не мога. Всичко приемам лично - аз съм тоя, който казва: ти - да, ти - не, съжалявам, нищо не зависи от мен, просто си върша работата. Аз лично. Никой друг.

Знам, че е глупаво и наивно, но наистина съм такъв - приемам всичко лично. Не се правя. За първи път в живота си се изправям пред въпрос, който има само два възможни отговора - да и не. Няма - еми, не знам, не мога да преценя, ше видим...

И аз реших да кажа не. Не защото мисля, че е правилно. Не. Най-вероятно греша. Казвам не, защото не мога. Не мога да ви разделям на каквото и да било. Не. Не и аз. Без мен. Всъщност като се замисля е много просто. Просто е защото знам. Знам едно нещо със сигурност. Знам, че ако ви разделя, ще се намразя и къщичката в гората вече няма да е убежище, а затвор.“

Ерол Ибрахимов
Уикеда