Тук сме - на студа. Мръзнем. Заради себе си, разбира се.
Защо да го правим за някого другиго?

Аз, например, много искам да ми се сбъдне мечтата: свят, в който усмивките върху умните ни лица са доказателство за пълноценния живот, който живеем. Изобилие царува. Страданието е затворено в добре пазени книги - свещен завет да не забравяме, но да не повтаряме.

Ей заради такива, мои си неща мръзна на студа с табелата, която гласи: "Родината не се продава"...

Егоистично ми се иска да виждам плам в очите на минувачите, да чувствам порива им към по-добро, да се наслаждавам на задръжките и страховете - захвърлени, стъпкани, погубени завинаги.

Разбирате ли? Не искам да виждам мрачните ви лица. Не желая да чувам оскърбителното ви примирение. Спестете ми безверието си!

Тук съм заради себе си - защото искам свят от ведри, обичащи живота хора. Хора, пълни с оптимизъм и знание за собствената си пълноценност.

КОГА ЩЕ СИ ПРИЗНАЕТЕ, ЧЕ СТЕ ТАКИВА?
ПОБЪРЗАЙТЕ, ГУБИТЕ ЦЕННО ВРЕМЕ!