Това е нежното чувство към твърдата, напукана глина под краката ти; да се изпълва цялото ти същество, когато погледнеш навред - от някой родопски връх или морския бряг. То е да се зареждаш от един поглед към тривиалната Витоша.
Топлата усмивка към човека, към брата, сестрата, здраво хванатата на хорото ръка, сърдечния ритъм на тъпана.
Това са ненадейните сълзи, бликнали докато четеш буквите, издълбани в някой крив камък - букви, разказващи за герои и саможертва, непосилни за ума.
То е да наблюдаваш дълго и в теб да набъбва до пръсване желание да защитиш с всичко на света мъничетата, дето щъкат наоколо, падат, стават, жадно опитват с устица разни предмети, за да разберат света. Да разпознаваш себе си в техните мънички гладки черти.
Това е насладата от глъчката на момчурляка, дето рита топка между 2 и 4 следобед.
Пърхащото чувство, докато кацаш на родна земя и малко след това ти иде да прегърнеш всичките олющени блокове по булеварда с европейско име. Светлината, обляла този твой свят в най-мъгливия ден, идваща всъщност не отвън, а от теб.

Така чувствам родолюбието.