Деян е човекът, който не биваше да си отива.
Не бяхме кой знае колко близки - не си гостувахме, нито ходехме на почивки заедно. Но той беше наш приятел, така го чувствахме. Защото в нужда винаги беше на линия. Винаги. По всяко време.
Така правеше с хората поначало.
Деян бе голяма частица човечност на този свят; толкова голяма, че рева, докато пиша. Има някаква генерална грешка - не може ТАКИВА хора да спират да дишат, докато гадни твари продължават да щъкат наоколо и творят злините си.

Както винаги, сам си е вършил работата (затова беше пълен със знаене и можене). Сам си е рязал дървото в двора. Сигурно е стъпил накриво и не е успял да го избегне; сигурно е духнал вятър и е объркал посоката...

Толкова млад! Толкова полезен! Толкова даващ.
Знам, че мъничкият му син ще понесе добротата на баща си напред в бъдещето и ще я разпръсква също както правеше татко му.

Не ти казвам сбогом, Деяне. Ти си тук, в главите и сърцата ни. Нямаме намерение да се разделяме с теб.
Нещо повече, длъжни сме да черпим от теб същата човечност, която ти излъчваше, и да я умножаваме.
Оставаш с нас, не те пускаме.