В първите минути схванах главната задача на ареста: да ти дойде акълът. И действително - имаш над 20 часа тишина, тъмнина, нямаш представа за времето, нямаш нищо, което да те отвлече от собствените ти мисли. Нямаш телефон, нямаш часовник, нямаш връзки на обувките. Нямаш накити, очила, дрехите са необходимият минимум. Нищо няма по теб, което да можеш да глътнеш или да се нараниш с него.
Сам със себе си.
Смяташ наум 528х364, изкарваш 192 192 и нямаш търпение да провериш, като излезеш. Това е 10-15 минути, а после...
В първите часове бях убедена, че тоалетната е най-голямото предизвикателство - клекало, изпръскано с нещо, което отначало възприех като ръжда, после се оказа екскременти (поне така мисля, не посмях да разгледам отблизо, по миризмата съдя). Като решиш обаче, че е време за сън, понеже през жалузите на високите прозорци се процежда съвсем слаба светлина и не знаеш дали е от улична лампа, залез или нещо друго, става ясно, че има и по-запомнящи се неща в ареста. Металният нар, покрит с дървени дъски, лакирани старателно, е въпросното по-запомнящо се нещо. Спането на лакирани дъски е свързано с:
- постоянно хлъзгане;
- твърдина, която в края на краищата произвежда натъртвания;
- максимум 3 часа измъчен сън сред 8-9 часа въртене.
И тъй като килията е едни голи стени и два нара, мозъкът неизбежно се насочва към три други неща: високите прозорци с вертикални железни пръчки, зад тях мрежеста решетка, зад нея стъклопакет, зад него въпросните жалузи, които с мижавата си светлина подмамват, че аха и ще можеш нещо да зърнеш навън, но не, съжаляваме, не си тук, за да гледаш света.
Другото интересно нещо в килията е шпионката. През нея се гледа отвън навътре, обратното на вкъщи.
Третата забележителност е червеното кръгче лед светлинки високо горе в ъгъла. Камерата. Няма къде да се скриеш от нея в тези 8 квадратни метра на шеста килия. Мислех си да правя клекове, да се мъча с лицеви опори, но си представих какво развлечение ще донеса на дежурните и се отказах. Ограничавах максимално движенията си, за да не давам храна за коментари на безименните зад червеното око. Самоцензура, самоограничаване. И това е цел на ареста - да те смири. Мъничко поне.
Първата смяна полицаят се вживя в ролята на строг копой. Нищо лошо не направи, просто беше излишно неприятен - троснат, лошо гледащ, сякаш съм му взела нещо.
Втората смяна - как ми се иска да разбера името на човека и да му благодаря от сърце - ме пита няколко пъти дали може да помогне с нещо. Споделих, че някой от бежанците (бяха изловили 2 буса предната вечер и поради липса на място в килиите, ги бяха натъркаляли по земята в коридора) хърка мощно пред врата на килията. Той смени двамата отпред с млади момчета от другия край на коридора, после за всеки случай смени и трети, лежащ пред съседната килия. До края на нощта не чух звук!
Същият полицай, като видя в малките часове, че се свивам от студ (бях с тениска, рехаво подобие на пуловер и ленен панталон), дойде и включи подовото отопление на килията. След час се постоплих и задрямах, изпълнена с добро усещане за бъдещето на човечеството.
А, забравих: обядът е три кроасана севън дейс, вечерята - 2 кроасана от същата марка.
Дарих ги на бежанците, приеха ги с благодарност. Почувствах се мъничко като един Бил Гейтс с неговите безплатни ваксини за третия свят... но поне се зарадваха хората и се надявам, че няма да умрат в мъки от половин кроасан.
А, и още нещо да не забравя: помислих си добре. Продължавам да действам по съвест и убеждения. И в затвора да ме тикнете, пак ще го правя.
Вече познавам хора от същата порода. Търсим още.
