„Ето какво е значел моят сън. Пашенка е именно онова, което трябваше да бъда, но не бях. Живеех за хората под предлог, че живея за бога, а тя живее за бога, смятайки, че живее за хората. Да, едно добро дело, чашка вода, подадена без мисъл за награда, е по-скъпа от моите благодеяния за хората. Но нали имаше у мене и искрено желание да служа на бога?“ — питаше се той и отговорът беше: „Да, но всичко това беше измърсено, забулено със суетност. Да, няма бог за оня който е живял като мене за човешка слава. Ще го търся.“

И той тръгна, както бе дошъл до Пашенка, от село на село, като срещаше и отминаваше странници — мъже и жени, — просеше в името на Христа хляб и молеше за подслон. Понякога го хокаше зла стопанка, ругаеше го пийнал селяк, но повечето го хранеха, пояха, даваха му дори храна за път. Господарският му вид разполагаше някои в негова полза. Други, напротив, като че ли се радваха, че такъв аристократ е стигнал също до нищета. Но кротостта му побеждаваше всички.

Често пъти, когато намираше в някоя къща евангелие, той го четеше и хората винаги, навсякъде се умиляваха и чудеха, слушаха го като нещо ново и същевременно отдавна познато.

Успееше ли да помогне на хората било със съвет, било с грамотността си, било като сдобри скарани, той не виждаше благодарността, защото си отиваше. И малко по малко почна да открива бога в себе си.

"Отец Сергий"
Лев Николаевич Толстой
1890 г.